2.9/5 (1185 гласа)

Омайната долина

 

         Вървях. Не помня как започнах да вървя, но знам, че вървях и търсех място, където да намеря покой, но такова място сякаш не съществуваше. Навсякъде около мен беше пустош, осеяна с остри камънаци и безпътни пътища.  Понечих ли да се подпра на длани, за да отдъхна, се привдигах след миг с изранени и кървящи ръце. Ако пък зърнех някой по-плосък камък, то той непременно прикриваше някоя пропаст и стъпиш ли на него ще пропаднеш в чернота и дъно няма да стигнеш. Видях как това става на няколко пъти.

         Вече тринадесет дълги години бродех из тази камениста пустош все напред и никога назад, понеже да се върна назад беше невъзможно, като времето, него не можеш да върнеш назад, колкото и да ти се иска. Истина е, че открих няколко места, покрити със зеленина  . . .  Ах, защо казах „зеленина”, там нямаше нищо зелено. Тревата бе жълта, жилава и твърда, а дърветата сиви и бездушни - нищо чудно, като се има предвид, че сърцевината им бе от корав гранит. След известно време, те сваляха лъжовните си кожи и ясно се виждаше, че не са нищо повече от сиви и голи скали. Нямаше там покой за морни нозе, само разочарование и жлъч.

         Скитането ми продължаваше, без почивка и без място за отмора, докато преполових тринадесетата година от началото на моето странстване. Точно тогава ми бе показана пътека, тясна и трудна за следване, но въпреки това аз не се побоях и тръгнах по нея. По-късно разбрах, че това всъщност не е просто пътека, а Пътеката - единствената пътека, водеща към Омайната долина. В началото знаех само, че всяка пътека си има цел, а безпределната пустош не водеше до никъде, освен до мъчителна смърт след живот, изпълнен с умора и болка.

         Следвах тази тясна и камениста пътека в продължение на много време – дни, седмици, месеци, дори години. Постепенно изгубих представа за времето, а умората оставена далеч зад мен в безкрайното ми скитане започна най-сетне да ме застига, но въпреки това продължавах напред, защото нямах сили да спра.

         Съвсем внезапно, като удар на питон, скалите свършиха, а малката камениста пътека хлътна надолу, сякаш някой заспал великан беше отворил огромната си паст и по погрешка погълнал парче от земята. Само че, вместо камъни и скали, склона на долината бе покрит с тучни ливади, изпъстрени с малки бели цветчета, а пътеката лъкатушеше надолу по склона и навлизаше в една прекрасна и пролетно свежа гора.

         Големи, нарядко израсли дъбове подслоняваха под широката си зелена сянка малки, небесносини теменужки и бели като планински сняг кокичета. Всред клоните им се гонеха и цвърчаха малки пакостливи катерички с рунтави опашки. Току сред дъбовете се виждаха борове, но тези борове не бяха сиви, мълчаливи и бездушни, каквито бях виждал преди, а зелени, свежи и благоуханни, като след следобеден майски дъжд. Около тях във вихрен танц по песента на птичия оркестър се въртяха бели брези и стройни калини, преплели клони със засмени букове и пламнали в червено явори. Слънчевите лъчи проблясваха измежду листата им, придавайки вълшебно многоцветие на цялата долина.

         Малки скокливи поточета с бистроструйни води прорязваха гората и пееха весело за морето, към което препускаха. Гъвкави, кафяви върби миеха прекрасните си накъдрени коси в бистрите им води и се поклащаха в такта на бълбукащите им гласове. Тук-там се виждаха малки, огледално чисти езерца, изпъстрени с всецветни водни лилии, които оглеждаха нежния си лик в кристалните води, а над тях се надвесваха дървета, отрупани с големи и сочни плодове.

         Ах, това място е по-прекрасно от всичко, което бях способен да си представя и не мога да го опиша с думи! Водата на потоците ме изми от умората, а плодовете на дърветата ми дадоха нови сили. Самата долина излъчваше спокойствие и изглеждаше така, сякаш всичко си почиваше заедно с мен.

         Въпреки, че нищо не изглеждаше да се променя и всичко да бе все тъй красиво, ме налегнаха неприятни мисли. Какво ще стане, ако всичко това бъде опустошено от каменната пустош, както толкова често бях виждал да става!? А дори и да не стане така, какво ще правя аз!? Не получих веднага отговор на тези свои въпроси. Вместо това, дните продължаваха да се нижат, но сега нямах цел и се чувствах безполезен и поради това започнах да си правя дълги разходки из долината. През една от тези разходки забелязах нещо, което прогони за миг тревожните мисли от главата ми – всеки ден ливадите по склона сякаш ставаха по-дълги, гората се разрастваше все повече, а скалите отстъпваха все по-назад, сякаш се свиваха и изчезваха под тежестта на собственото си безсмислие.

         Една вечер стоях буден и притихнал, за да видя дали всичко това не беше просто илюзия – не беше. Всяка нощ скалите и камъните бяха раздробявани по незнаен начин, а тревата избуяваше, вечна и красива на тяхното място. Това откритие ме възрадва, но аз се чувствах все така безполезен и това започна да ме мъчи все повече с времето. Не намирах вече покой в разходките из долината и започнах да ходя все по-далеч. Колкото и далече стигах, винаги можех да намеря пътя обратно. Пътят за моят дом.

         Един ден, натежал от мрачни мисли, реших да тръгна на дълга разходка, за да прогоня това, което правеше щастието ми непълно. Вървях все напред почти цял ден. Разбира се, не бях забравил за опасностите в пустошта, но те сега не бяха страшни за мен, по-скоро ми даваха нещо, за което постоянно да мисля и това нещо в никакъв случай не бе собствената ми безопасност. Знам със сигурност, че Този, Който ми показа тясната пътека към Омайната долина, ме подбуди да се отправя по-навътре в пустошта – навътре и малко вляво. В това безрадостно място намерих човек.

         Човекът беше млад и в същото време някак си стар. На лицето му беше изписано отчаяние, умора, ярост и безразличие. Тялото му живееше, но душата му беше умряла. Изпитах непреодолима нужда да му помогна, затова го привдигнах, поведох го към моя дом и сякаш надежда изгря в очите му, когато погледа му падна върху долината.

         С времето, диханието започна да се завръща у него, а мен ме изпълваше неизразима радост, когато гледах как мракът напуска съществото му, прогонен от Животът.

         Вече не се чувствам безполезен, както преди. От тогава нататък, моята цел е да издирвам и довеждам изгубили се сред пустошта хора обратно в Омайната долина, която ги изцелява и им вдъхва сила  . . . Трябва да вървя, изгубените ме търсят.

 

Геoрги Порумбачанов

15 г.


Категории: Творчество